Учени създадоха бионична ръка, с която пациентът усеща разликата между предмети с различна форма и твърдост.
В експеримента участвал 36-годишен мъж, който използвал ръката-прототип в рамките само на месец. С нея той можел да разпознае на базата на усещане дали държи различни предмети, като бутилка, бейзболна топка, памук или мандарина.
Ръката още е далеч от това, което би следвало да представлява според научно-фантастичните филми. Въпреки това е сериозна заявка в посока създаването на по-естествени и използваеми протези.
„Беше невероятно“, казва Денис Аабо Соренсен, който загубил ръката си при инцидент с фойерверки. „Това е най-близкото усещане до нормалното, което съм изпитвал“, казва още той.
Ръката-робот LifeHand 2 разчита на пряк контакт с нервите на човека, сложна роботика и компютърни алгоритми. Два електрода с дебелината на човешки косъм се имплантират хирургически в улнарния и медианния нерв на човешката ръка, след което се свързват с оборудваната със сензори протеза.
Тези сензори измерват напрежението в изкуствените сухожилия в пръстите и така се определя силата, прилагана за да се държи предмета. Компютърни алгоритми трансформират тази информация в електрически сигнал, който се подава към нервите и след това бива интерпретиран от мозъка.
Резултатът е усещане в реално време, което позволява да бъде определена не само формата, но и консистенцията. Така например Соренсен можел да различи цилиндричната форма на бутилката и да усети разликата в твърдостта на мандарината и бейзболната топка. Вижте видео:
Чувството за допир е сериозно предизвикателство при разработката на протези. Когато човек хваща нещо, ръката естествено определя силата, която трябва да приложи. При протезите обаче тя се преценява с поглед и резултатът често е непохватно боравене с предметите.
Според Силвестро Мичера от екипа предизвикателството сега е да се докаже, че ръката може да работи в продължение на много месеци и при различни хора.
„Крайната ни цел е [ръката-робот] да се прилага в клиничната практика след пет, шест или седем години – но следващата стъпка е за две, три години да покажем, че тя може да функционира дълго време не само при един, а при няколко пациента“, казва Мичера. (Източник: БТА)