Ник Голдман - ДНК е издръжлив информационен носител с много голям капацитет. Снимка: EMBL
Британски учени направиха демонстрация как ДНК може да се използва за архивиране на дигитална информация, като кодираха в изкуствено създадени нейни сегменти научен труд, снимка, всички 154 сонета на Шекспир и част от речта „Имам една мечта“ на Мартин Лутър Кинг, съобщиха Асошиейтед прес и Би Би Си.
Информацията след това е прочетена с точност 100 процента. Физически цялата тази информация е съхранена в материал колкото прашинка. Един грам ДНК може да поеме два петабайта данни – колкото около три милиона компактдиска.
Възможно е огромно количество информация да се съхранява в ДНК хиляди години, пишат учените в сп. „Нейчър“. Те признаха, че заради цената на синтезирането на молекулите засега подобен вид архивиране „е толкова скъп, че спира дъха“, но смятат, че скоро нови и по-бързи технологии ще го направят по-достъпен.
„Едно от чудесните свойства на ДНК е, че не е необходимо електричество за съхраняването й – обясни д-р Юън Бърнли от Европейския институт по биоинформатика в Никстън край Кембридж. – Ако е на студено, сухо и тъмно, ДНК издържа много дълго време. Знаем това, защото редовно декодираме ДНК на вълнист мамут, оцеляла случайно при такива условия“.
Подобен метод е подходящ за съхраняване на държавни, исторически и големи библиотечни архиви. Такава информация не е необходима всеки ден, но трябва да се пази. Веднъж кодирана в ДНК, тя може да стои „на склад“, докато потрябва, а за разлика от другите начини за съхраняването й, като твърди дискове и магнитни ленти, ДНК „библиотеката“, няма да изисква постоянна поддръжка.
Освен това заради универсалността на молекулата на живота вероятно никога няма да възникне проблем със съвместимостта на техниката за разчитането й. Опасенията, че изкуствената ДНК един ден може да бъде изпусната и да влезе в генома на друг жив организъм, са напразни.
Създадената от нас ДНК не може да бъде инкорпорирана случайно в геном. Тя използва напълно различен код от този в клетките на живите организми – каза д-р Голдман от екипа. – А ако в крайна сметка част от тази ДНК влезе в някого, тя просто ще бъде разрушена и изхвърлена. Тя не може да съществува в жив организъм“. (Източник: БТА, снимка на извадка: JohnGoode)
